Не знам, дали помните, но батко ви Богдан (Русев) беше един от първите гласове на Биг Брадър в първото му издание, но преди това беше далеч по-известен с писателската си дейност в сп.Егоист.

Тъй като на Богдан му било прекалено интересно да манипулира горките хорица в къщата, се наложило да се раздели с шоуто и садистичните си наклонности. Така поне се говори, а не е моя работа да ви разяснявам нещата докрай.

Известен период след това Богдан, писа книги, създава реклами и е изпил литри водка в Блейз (поне така предполагаме).

Сега Богдан издава нова книга... (кримка братко Стрезов... или Марлоу), която на първо четене разкрива доста от нещата зад кулисите на Големия Брат.

Пускам ви един откъс, който получих по мейла и предполагам е с рекламна цел. Всички прилики с лицата Нико Тупарев и Ники Николов според мен са неслучайни.

С две думи: звучи интересно.




Къщата се намираше в едно от онези стари, уважавани предградия на югозапад от София, за които агентите на недвижими имоти твърдят, че са на 15 минути от центъра по булевард «България». Погледната отвън, не приличаше толкова на къща, колкото на нещо средно между склад и затвор с петметрова ограда от гофрирана ламарина. Почаках малко, докато момчето на бариерата поговори по радиостанцията, после ме пуснаха да вляза и аз паркирах тъмносиньото си поло до няколко сребристи автомобила от толкова по-висок клас, че дори не се обърнаха да го погледнат.

Бях избръснат, но се оказа, че нямало нужда. Пепи Петров, който ме чакаше в стаята си, не се беше бръснал поне от една седмица и изглеждаше така, сякаш е спал на канапето. Вътре имаше и още един мъж, който също не беше избръснат, но в неговия случай изглеждаше нарочно. И двамата бяха с протрити джинси, охлузени маратонки и измачкани ризи от онези марки, които в общия случай струват повече от съответните дрехи без дефекти. В стаята работеше климатик, но въпреки това се носеше отлежала миризма на цигари, кафе, бърза храна и скъпи мъжки парфюми.

Запознахме се. Този път Пепи Петров се представи като главен редактор на «Къщата». Другият мъж беше продуцентът на предаването, който се казваше Сашо Сотиров и беше от онези хора, които те гледат право в очите и енергично разтърсват ръката ти, когато се запознавате. Пепи Петров седна с гръб към бюрото си, на което имаше няколко монитора и чаши от кафе, пълни с фасове, Сашо Сотиров остана прав, а аз седнах на канапето.

- Гледал ли си предаването? – попита ме Сашо Сотиров. – Нали можем да си говорим на «ти»?
- Разбира се – отговорих.

Мина половин секунда, докато стане ясно, че това е отговор и на двата въпроса.

- «Къщата» е най-гледаното риалити-шоу в България – започна Пепи. - Другите подобни предавания, които са на второ и трето място, са толкова по-назад, че дори не е интересно. Няколко дни в седмицата бием по рейтинг новините. Първото предаване би мач на националния отбор, който се излъчваше в същото време по Канала.

- Нищо чудно – обадих се. – Аз гледах мача.

- Разбираш ли каква е разликата между «Къщата» и другите риалити-шоута? – попита ме Сашо.
Двамата замълчаха и ме загледаха лукаво. Явно имаше някаква много важна разлика. Помислих малко.
- Правилата на играта? – предположих.

Пепи енергично започна да кима, а Сашо енергично поклати глава.

- «Къщата» е сериал – натърти продуцентът. – Много повече, отколкото бяха другите риалити-шоута досега. Оказа се, че хората не обичат да гледат как някакви други обикновени хора живеят някакъв друг обикновен живот. Освен това обаче се оказа, че хората не обичат да гледат и мисии – нали си спомняш, примерно всички се обличат в униформи и една седмица живеят така, все едно са в казармата? На хората не им е интересно това нещо. Дори децата вече искат да гледат сериали, а не «Бързи, смели, сръчни».

Сашо Сотиров беше започнал да ходи напред-назад и да подчертава думите си със саблени удари във въздуха. Когато искаше да се изрази възможно най-ясно, слагаше ударение на всяка сричка.

- Затова «Къщата» е се-ри-ал – каза той. – Който се ре-жи-си-ра.
- Затова нямаме и денонощен канал – обади се Пепи.
- Точно така – натърти Сашо. – Всяко предаване от трийсет минути, което се излъчва вечер в праймтайма, е режисирано по най-добрия възможен начин, така че в него по възможност да няма глупости. Бюджетът само на един епизод на «Къщата» е колкото на цяла седмица предавания на конкуренцията. Пепи се опитва, всички се опитваме, да направим всяко предаване така, че историите в него да проследяват и да развиват някакви сюжети, които са заложени в Къщата.

- Затова нямаме и предавания на живо – обади се Пепи.
- Точно така – повтори Сашо. – Защото предаванията на живо не могат да се режисират. Колкото и пари да се налеят в едно предаване на живо, колкото и камери да има, дори да вземеш Майкъл Бей да ти го режисира и Уил Смит да ти го води, винаги има някакви не-пред-ви-де-ни неща, които зрителите ги виждат и им става тъпо. В «Къщата» няма непредвидени неща. Точно затова ни гледат толкова много.
- Затова нямате номинации и изключвания? – предположих аз.

Този път Пепи беше по-бърз.
- Точно така! – каза той. – В Къщата влязоха дванайсет души и през цялото време трябва да има дванайсет души. През цялото време върви някакъв рейтинг на участниците, но това не означава, че някой от тях трябва да напусне Къщата. Победителят се решава в самия край, с SMS-ите на зрителите.
- Но хората в Къщата не знаят как върви тази класация, нали така? – попитах.
Пепи Петров и Сашо Сотиров се спогледаха.

- Не – отговори Пепи. – По никакъв начин.
- Искаш ли кафе? – попита ме изведнъж Сашо.
Исках. Пепи вдигна телефона и се обади на някого да ми донесе кафе. Помълчахме малко, докато го чакахме. Освен ако не ме бяха повикали, за да ми разкажат колко готино предаване правят, всеки момент трябваше да стигнем до въпроса, какво мога да направя аз за тях и за «Къщата». На вратата се почука и едно притеснено момче ми подаде пластмасова чаша от машина.

- Така – каза продуцентът, когато момчето излезе. – В Къщата влязоха дванайсет души. Но точно в момента има само единайсет.
Двамата отново замълчаха. Изглеждаха притеснени.
- Какво е станало? – попитах.

Пепи Петров се разрови в разпечатките, с които беше заринато бюрото му, намери един лист и ми го подаде. На него имаше снимка на млада жена. Беше впечатляващо красива, с дълга и скъпо подстригана смолисточерна коса, с равен и безупречен тен от солариум и с дискретен грим, който по-скоро подчертаваше факта, че е над трийсет и под трийсет и пет, отколкото да го скрива. Усмихваше се съвсем леко и много самоуверено и гледаше спокойно и право в обектива. Беше облечена с блуза с тънки презрамки, която демонстрираше бюста и показваше рамене, оформяни дълго и търпеливо във фитнеса. Гърдите й бяха прекалено съвършени, за да са истински. В ръцете си жената държеше табелка, на която беше написан някакъв номер.

- Снимката е от кастинга – обясни Пепи.
- Тази жена е в Къщата, нали? – попитах. – Гледал съм я в предаването..
- Казва се Николета Цветкова – каза Пепи. – И не, не е в Къщата.

Главният редактор и продуцентът на «Къщата» отново се спогледаха.

- Всъщност в момента е в кома – продължи Пепи. – На системи, в една частна клиника. Пребита е почти до смърт…
- И не знаем кой го е направил – завърши Сашо.

Като Робърт Блонд???? "Олтарът на тъгата" заедно с Ейдриън Уейн?Лелллле!!!!

Absolutno sushtiq:) ...i kato "Varvarskiq Bog" i kato "Princut na pustinqta" i kato....abe mnogo drugi...ama togava bqh mlad:)

Vyzpitanik na Tarnovskoto PMG, ako se neluja:)

никога няма да се намери друг който да е играл книга игра! Боже, все едно ....! Анонимчо, хайде моля те в едно лично съобщение да ми кажеш кой си... :)))

и аз ги цепех книгите-игри...майкъл майндкрайм мн съм го псувал с онова измислено "Изпитанието". А Варварският бог беше една от най-добрите до колкото си спомням :)

go haresvah Mitaka. Ne znam, az sam igrala "Princat na Alkiriq", golqm smqh beshe!